Прочетохте правилно заглавието. Това не лош автоматичен превод. Не се заблуждавайте! Става въпрос за жените от малцинството Яо, обитаващо южната част на Китай. А това с дракона е местното наименование на най-красивите оризови тераси в Китай. Намират се близо до градчето Пин‘Ан в област Луншън в близост до град Гуилин, който е част от автономната област Гуанси, чиято столица е Наннин … Питате ли ме как съм си купувал билет до там и как съм го намерил на картата? 🙂 Но всичко по реда си.
Оризът – храната на Китай
Ако има една дума, която трябва да обобщи Китай несъмнено това е „Ориз“. В желанието си да открия неговите корени, полетът на „Еър Чайна“ ме отведе от Пекин до летище Ландзиен в град Гуилин. След това ми предстояха два часа път с кола до заветната ми цел – едни от най-красивите земни образования – оризовите тераси Лондзи / LongJi (което означава гръбнака на дракона) или Лоншън / Longsheng (което означава победата на дракона).
Тук в Гуанси, нямаше човек, който да не ни убеждаваше, колко лесно се пътувало в провинцията. Причината била много проста – всички пътища щели да ме отведат при Дракона. Преди това обаче трябваше да седна в един местен змей на четири колела от неизвестна марка. Шофьорът и той се оказа „Змей“! Водачът ни изпреварваше огромни камиони, шмугваше се между по-дребните метални зверове, спираше дъха на пешеходците, които в тази част на света явно са надарени в безгранична дарба да преминават невредими от единия тротоар на другия.
Оризовата вода пази косите на жените от малцинството Мяо
Селца с трудни имена. Гуейлин е на стратегически град в търсене на зелените като нефрит оризови тераси. На югоизток е област Яншуо, където се потапяте в магията на река Ли. А моята цел, оризовите тераси Лондзи, се намираха в северна посока. Затова бързо оставихме модерния град зад себе си и аз броях с тръпнещо сърце оставащите минути до дългоочакваната оризова среща.
Първата среща бе колкото очаквана, толкова и неочаквана. И както се оказа – задължителна. Две са селищата, които трябва да посетите, за да срещнете жените с дългите коси и техните около 60 семейства – Longji Old Zhuang Village (龙脊古壮寨) и Huangluo Red Yao Village (黄洛红瑶寨). Нарочно ги пиша и на китайски, защото като поемете към тези далечни места – да покажете на своите водачи, къде точно искате да отидете.
Бъдещият съпрузи първи виждат дългите коси на булките. За жените Яо дългата коса е символ на дълъг живот и богатство; символ на просперитет и късмет. Те имат свой таен начин да се грижат за нея, който се предава от поколение на поколение.
Когато станат на 12 години те спират да се подстригват. Когато порасне до определена дължина, около 2 метра, те пак я подстригват само веднъж и запазват красивите кичури. Според правилата на общността, неомъжената жена може да подстриже косата си само на 18 години, което означава, че става пълнолетна. Жените Яо не само имат дълга коса, но тя е и катранено черна. Според тях това се дължи на факта, че използват дървен гребен и че я мият с оризова вода (от измиването на ориза, за да се премахне нишестето) и планински билки.
Оризовият рай
Рай за фотографите. Оризовите тераси на Лондзи и Лоншън са истинско предизвикателство за майсторите на снимки. Извивките, височините, цветовете … всичко това е замайващо и е нужна концентрация, за да не се разсейвате, а да снимате. Понякога наслаждението може да ви накара да забравите задачата, с която сте дошли тук. Естествено при изгрев и залез може да направите най-добрите кадри. Не забравяйте стативите, но също така обуйте и здрави обувки, защото изкачването на оризовите хълмове не е лесна задача.
Доколкото знам местните туристически компании са се специализирали във фотографски турове и имат идеалните програми за обиколка на различните тераси по Гръбнака на Дракона в най-подходящото време на деня. Те ще ви дадат списък, който е разграфен по часове и с типичната азиатска педантичност ще обиколите всички красоти една по една. Твърди се, че тук ориз се отглежда от незапомнени времена. Традициите са запазени и малцинствата съхраняват обичаите си ревниво.
Избрахме идеалното време за посещение. Когато пътуваш из Китай има едно правило, което трябва да спазваш, за да избегнеш огромните тълпи – не пътувай около големите празници: Китайската нова година, 1-ви Май и китайския национален празник 1-ви октомври. Това са т.нар. „Златни седмици“ и стотици милиони решават да пътува и да обиколят родината си, за да я обикнат. Затова ноември е чудно време за оризовите тераси. Може също така да отидете през периода април-юни, когато терасите са пълни с вода и приличат на огледални змии. След това до септември всичко потъва в изумрудено зеления цвят на узрелия ориз. Казват, че ако имате късмет през зимата, може да заснемете заснежените тераси, което ще означава, че сте повече от късметлия.
Дун – вълшебните строители от китайския юг
Мостът на ветровете и дъждовете Ченян (Chengyang) е сред запазените чудеса автентичната китайска архитектура. Това не е просто връзка между двата бряга на река Лисин, а истинско социално съоръжение. Най-напред хората от малцинството Дун се подслонявали под покрива му, когато ги валял дъжд, откъдето идва и името му. Но скоро след построяването му през 1912 година тук започнали да се събират хората от двете околни села, за да пеят и да се веселят. Иначе казано дъждът бил само повод за веселби и закачки.
Красивият архитектурен паметник е в списъка на ЮНЕСКО за защитени културни паметници. Дългият близо 65 метра мост се състои от пет основни кули. Под покрива на всяка една от тях видях закачени малки шарени предмети, за които се твърди, че били нещо като „закачки“, които местните младежи и девойки си оставяли един друг и така „си давали нишани“.
Барабанната кула е построена без нито един пирон, подобно на моста на ветровете и дъждовете! Затова по време на посещението ми в Гуилин и околностите държах да видя с очите си това архитектурно чудо. Тези кули приличат на пагоди и броя на етажите им винаги е нечетен, защото такова е суеверието на строителите от малцинството Дун. А когато селото претърпи бедствие или пожар, първата сграда, която трябва да бъде реконструирана, е барабанната кула.
Пред барабанната кула имаше нещо като площадче, където местните жители от малцинството Дун ни посрещнаха с песни и танци, придружени с изпълнения на „Лушен“, което е типичен музикален инструмент за този регион. За мое най-голямо съжаление се оказа, че този Лушен не е вълшебен. Аз съм ампутиран от чувство за ритъм и въпреки, че обожавам да танцувам, всеки мой танц е като безформено свободно съчинение. Уви, и Лушен-ът не ме оправи и се примирих с ролята на фотограф.
Нощ в оризовата планина
Идеалният край на оризовото приключение е да отседнете в местен хотел. Само като видите елегантните черни покриви на местните къщи и прозорците, които се взират в оризовите тераси, оставате в тези хотели и не се замисляте! Цените са сносни, обслужването е на най-високо ниво, а романтиката – няма равна. Според мен, нещо много важно , което трябва да се знае за всички хотели тук е, че може спокойно да си направите резервация още от България през различните букинг портали. И както ще забележите, оценките им в повечето случаи са над 9.0.
Разбира се, преди да си легнете е добре да хапнете. Имате няколко опции. Първата е традиционната китайска храна, която в тази част на страната е изключително вкусна, защото всичко е местно производство. От пипера до яйцата на свободно отглежданите кокошки.
Ако обаче залагате на истински местната храна – непременно опитайте лепкав ориз в бамбук, което е местен супер-вкусен деликатес. Тази вкусотия е повече от чудесна. Оризът се вкарва в кухото бамбуково стебло, като може да има и някой вкусни добавки към него. Запшпишва се с парче царевичен кочан и след това бамбукът отива в жарта. Когато му дойде времето се вади от горещите въглени и с помощта на голям и остър нож се цепи на две. МММммм. Какво чудо се разкрива пред вас! Оризът е с формата на стъблото, отдел пара и ухае феноменално. И тъй като е лепкав, може дори да не използвате клечки. Грабвате с пръсти и нагъвате, като внимавате да не се опарите.
Има и някой “прекалено местни” ястия. Това са ларвите от стършели, змиите и язовеца, които чакаха да ги опекат за вечеря, признавам си … въздържах се.
