Едно от най-незабравимите приключения и срещи през живота ми, бе посещението на племето на Карените в северен Тайланд. Жените там са известни с месинговите спирали, които увиват около вратовете си. Исках да разбера защо го правят и лесно ли е да се живее с 5 килограма желязо на врата.
Местното пристанище е отправна точка за Селото на жените от племето Карен . Там може да отидете с кола или тук-тук. Казвате „Boat Landing” и всички знаят какво търсите и къде да ви заведат. Но ако все пак иматепроблеми трябва да търсите Пристанището на Хуай Дуа или “Huai Dua Tourist Port / ท่าเรือห้วยเดื่อ” чийто координати са тук. Както виждате от снимките не бива да очаквате яхти и катери. Ние попаднахме тук в началото на сухия сезон и реката се беше отдръпнала, но това по никакъв начин не попречи на пътуването ни. На импровизираното пристанище ни посрещна екипажа на продълговата пирога. 4-5 годишна красавица и нейната сестричка помагаха на лодкаря да паркира тънката, като игла лодка, колкото си може по-близо до нас. После шляп-шляп двете се покатериха на носа й. Какво да се прави – и ние пляс-пляс през калта, но съвсем не толкова ловко, се озовахме в средата на тясната лодка.
С лодка до селото на жените с дълги вратове от племето Карен
Водата в реката е плитка, дори и през дъждовния период. По тази причина двигателят представлява странен продълговат механизъм от две части. Първата, моторът, се намира на кърмата и умело се върти от опитния капитан, който с лекота избягва плитчините. Перката е на около 2 метра от лодката. Тя е свързана с бумтящият двигател, чрез редуктор, който по-скоро прилича на сламка за Кока Кола, отколкото на част от сериозен механизъм, впрегнал половин дузина коне.
Пазарлъкът за превоза в двете посоки е важен момент. Ние го направихме лесно и бързо. Лодкаря беше опитен с туристи като нас и съкрати набързо процедурата. Тук цените са достатъчно ниски и затова плащам за услугите полагащото се. Бяхме немалко хора, но лодката успя да поеме всички ни. Събухме се и седнахме от двете й страни, за да пазим равновесие. Вързахме здраво шапки и кърпи, внимавахме много с очилата, защото скоростта никак не беше за подценяване.
Пирогата преминава покрай пейзаж като от филмите на Франсис Форд Копола. Лично аз обаче бях с усещането, че измежду изсъхналите странни дървета ще изкочи задъхания Форест Гъмп, носещ на гърба си умиращия Бъба. През сухия период нивото на реката спада драстично, температурата се покачва и следва още един спад – на туристите. Свикнали на ленени чаршафи в хотелите и на италиански фаянс в басейните, малцина са тези, които решават да потеглят при близо 40 градуса към място, където няма обхват за мобилните телефони, децата ходят в открито училище без врати и прозорци, и никой не се интересува от поредната икономическо-политическа драма.
Селцето Бан Нам Пхианг Дин
Крайната на пътуването ни изкочи от нищото след поредния меандър на пресъхналата река. Няколко лодки унило се кандилкаха на брега и за щастие се оказаха на местните хора, а не на туристи. Дечицата тичаха из прахоляка, бащите им стоях под навеса на тезгяха, който всъщност представляваше магазин, където продаваха ярко зелена лимонада и варени яйца.
Селото на Карените има една единствена улица. От двете й страни са разположени къщите, чийто покриви от листа са изсушени от бялото слънце до карамелено кафяво. Всъщност такъв е и цвета на праха, който покрива улицата, която набързо се скрива зад дърветата. Странно е усещането, когато слезеш от лодката. Сякаш си в каубойски филм. Сухо, самотно, местните мъже имат почти същите дръпнати очи, като на Чарлс Бронсън. Усещането е сякаш си в сбъдната мечта. Учебниците по география оживяват, научно-популярните филми стават реалност, написаното от Емилио Салгари има цвят, аромат, температура дори и вкус. И след първите няколко крачки ги видях.
Жените с дългите вратове – едма дългоочаквана среща
Онемявам. Признавам си, че не знаехме какво трябва да правим в началото. Усетих, че очите ми не ме слушат. Централното управление ми казваше „Не се звери! Бъди цивилизован! Не гледай като препариран!“ Но не можех. А те стояха спокойни, благи, усмихнати. Не говорят. Седнали на прага на своите домове, те са облечени в най-ярките и красиви дрехи, които може да срещнете в нагорещената джунгла.
Лицето ѝ е спокойно и месинговата спирала на врата те подканя да седнеш до нея. Обръщаш се в другата посока и там на прага следва същата картина. По-далеч две млади жени в синьо и бяло цепят бамбукови стъбла. По-възрастната няма пръстени на врата, но младата въпреки тежестта върти острия, като бръснач 50 сантиметров нож. Озъртайки се, осъзнаваш уникалността на ситуацията – ти си странния и необичайния. С фотоапарата, с очилата, с късите панталони и може би най-вече с половинката ти, която до скоро си смятал, че има елегантно вратле на сърничка, но в момента, без месинг на врата, тя изглежда съвсем не на място.
Написаното за тях не винаги е вярно
Мнозина се лъжат, че познават тези жени, защото за тях са изписани много редове и са заснети множество документални филми. Всъщност техните вратове не са удължени, а това е оптическа илюзия. Металните пръстени са доста тежки и веднъж поставени на врата избутват раменете, ключицата пада надолу и изглежда така сякаш е част от врата. Тази деформация не е първата, която има за цел да създаде нови естетически правила, въпреки природата. За щастие малките стъпала са вече само история, която обаче доказва, че в Азия понятията за красота са били различни от тези в останалата част на света.
Във втората част от срещата ми с жените от племето Карен ще разберем колко тежи целия месинг по врата на избраните от Буда жени. Ще усвоим изкуството на плетене на каренски шал. За най-смелите ще има информация за това какви са възможностите пред един обикновен европеец да отиде като доброволец-учител на другия край на света.